Васил Терзиев гостува на Любо Жечев в “НАЙ-ВЕЛИКИЯ ПОДКАСТ”. Това е само част от интервюто. Целият разговор може да видите и чуете тук.
Къде ви посрещна 10 ноември 1989 година?
Посрещна ме във Вашингтон, където баща ми работеше като заместник търговски представител. Не разбрах много какво се случва. Това, което видях, беше учуденият поглед на Тодор Живков на телевизора, но разбирах колко голям е този исторически момент.
Темата за миналото на семейството ви се коментира много.
Да, така е. Това е централната тема. Не какво мога, не какво съм направил, не какво съм искал да направя.
Тогава какво ви обясняваха?
Не сме говорили толкова много за политика вкъщи. Аз не мисля, че съм разбирал процесите, малко по-късно си даваш сметка началото на какво е било това. Преходът, трудностите в прехода, поколението на родителите ми – колко трудно им е било да се адаптират. Всичко това, което последва, режимите на ток, на парно, купоните… имам мили спомени. Понеже много хора говорят колко привилегирован съм бил – спомням си я тая привилегия да се редя в 05:30 на опашка с купони, за да може баба ми да застъпи, а аз да отида на училище. Спомням си хиперинфлацията.
Не сте ли били от милионерските семейства с червените куфарчета?
Имам спомени как баща ми кара “Москвич”. Как ходи на работа всеки ден, а не да се занимава с правене на прехода – куфарчета, пури, Мерцедеси. Моят спомен е по-различен от това, което се предполага. Семейството ми се върна в България през 90-те, за да изживее прехода в пълния му блясък.
Пък аз целият седми клас се готвех за приравнителен. Влязох в английската и всички изтърсаци ни събраха в З-ъ клас. С успеха никога не съм имал проблеми. Май само в шести клас нямах пълен отличен.
След 12-и клас сте приет в САЩ, но отивате в Американския университет в Благоевград.
Много мои приятели отидоха в Щатите, но взех емоционално решение, че ще уча в Благоевград четири години, че ще изкарам прекрасно студентските години там и после ще поработя малко и ще отида в Щатите. Това беше мечтата на всеки от нашето поколение. То даже не е било мечта, то беше много естествено, че нищо по-нормално няма от това млад човек да отиде навън, защото тук няма никакви перспективи. Не знам защо всички бяха на такава вълна, но много се радвам, че Вселената си знае работата и ми помогна да остана тук и да пусна корени.
Преди да останете тук, заминавате на бригада в САЩ и то 99 година, ако не се лъжа.
То пак беше по случайност.
Тогава кой курс сте били.
След края на третата година в университета не ме взеха на стаж в една банка – в ING, явно са видели, че няма да бъда перспективен банкер. Със съквартиранта ми се чудехме какво да правим и решихме, че ще отидем със студентските бригади да изкараме едно хубаво лято там.
С връзки предполагам? Тогава как се е ходило?
Не, с една организация, тогава всеки го правеше. От първата година в университета, от Американския поне, отиваха да заработват, за да си платят образованието. Предните лета бях работил, но на други места. И тази година понеже нямаше нищо като алтернатива и решихме да отидем там. Беше много интересно.
Къде точно в САЩ?
На Източния бряг, в Ню Джърси, Пойнт плезънт бийч, едно курортно селце, където цяло лято мятахме бургери, правехме салати, чистехме…
Колко време изкарахте там на бригада? Едно от нещата, за които съжалявам в моето студентство е, че заради това че тренирах баскетбол, не отидох на бригада, защото всички приятели, които ходиха, след това бяха доста доволни.
Пет месеца. Беше много интересно.
Но пък, ако съм разбрал правилно, това е първият път, в който се срещате с предприемачеството така да се каже?
Това дойде малко след това, след като приключи Одисеята с професионалното чистене. Отидох на гости на един приятел на баща ми, тъй като тези програми работят по следния начин: те са за пет месеца, четири месеца можеш да работиш – един месец можеш да пътуваш из страната, да си турист, без да работиш. Да похарчиш заработеното, да остане в местната икономика. И аз реших, че ще си взема leave of absence, да не започнеш семестъра. Реално си отлагаш завършването с един семестър.
Той ми каза: “тук ще си на гости, безплатно спане, безплатно ядене, но трябва да помагаш с нещо”. И започнах да помагам на жена му, която беше консултант. Взе да ми става интересно и открих за първи път технологията за разговори по интернет. Беше пет долара на минута с БТК и 5 цента на минута с интернет разговорите.
Като се върнах реших да го пробвам – подобни разговори за бизнеса и инвестирах пари в две устройства. Всичко беше прекрасно, но изпуснах няколко важни момента. Първият беше инфраструктурата, вторият беше, че бях на 21 години. Сега, на 45 изглеждам малко по-представително, макар и пак младолик. На 21 изглеждах съвсем неблагонадежден. А опитвах да продам услуга на 55-годишни хора с нулева техническа грамотност, но с много голяма убеденост, че някой ги лъже.
Поне някой клиент намерихте ли?
Не, видя се, че няма да я бъде тая и съм подценил много сериозно и пазара, и колко много други неща трябва да има, за да се създаде добър бизнес. Но по-важното беше, че се запалих по технологиите. И реших, че няма да ставам инвестиционен банкер, а нещо в технологичния сектор. Така започна моят неочакван път.
Аз до това лято нямах компютър. Ползвах компютър в компютърната зала в университета – да си направя някой проект, дипломни работи, не съм имал никакъв афинитет. Но всичко се промени след това.
За какво мечтаехте тогава?
Да завърша Американския. Мечтите ми се простираха, след като завърша Американския, да поработя няколко години в някоя от големите одитни компании, после да отида да направя магистратура в Щатите и после евентуално да остана там като инвестиционен банкер. За щастие нищо от това не стана и съм много, много благодарен на съдбата, че завих по този завой с технологичния свят.
Започвате да работите в някаква софтуерна компания, където срещате останалите хора.
Да. Първата компания беше основана от приятели от университета, по-големи от мен и там ми беше даден първи шанс да работя като проектен мениджър. За кратко, тъй като 2000 г. удари кризата и направи невъзможно продължаването на това начинание, но пък тогава получих покана да се присъединя към екипа на “Суифт про”, където беше започнал работа един от моите приятели от университета – Бойко Яръмов. И там се събрахме със Светозар и с Христо, с които впоследствие създадохме Телерик – година и половина-две по-късно.
2002 г. създавате “Телерик”, когато вече е минал “дот ком” балона. Но правите компания, която работи на глобално ниво.
2002 като започнахме искахме да правим типична аутсорс компания. Всичко други го правеха така, без въображение. Но не откраднахме клиент от предишния си работодател, а нямахме и много спестявания. Трябваше да измислим нещо креативно, защото имахме няколко месеца живот. И тогава единственият програмист даде ултиматум на другите трима непрограмисти: “трябва да правим нещо, иначе ще се върна в Бургас и ще ближа рани”. И задълбахме в потребителския интерфейс. Тогава хванахме една вълна, тъй като Microsoft бяха пуснали .NET платформата, в която ние стъпвахме, и това ни даде тласък. От първия ден продавахме онлайн, което тогава беше екзотично, но нямаше как да стане по друг начин.
Първият ни клиент беше Урс Тойбер от Швейцария и още си го спомням този човек. Ако той не беше направил тази грешка, тази инвестиция, нямаше да сме тук. 245 долара плати. Спомням си как бяхме със Зарко на пистата, карахме сноуборд и бяхме направили да получаваме смс, когато има продажба. Не бяха толкова много и затова беше икономически изгодно да го правим. Спирахме по средата на пистата и проверявахме.
Започнахме с по няколко хиляди лева спестявания. Това беше причината да трябва да намерим път – парите свършваха.
А имаше ли мрежа с помощ от ДС?
Това е несериозно. Може би за някои криминални бизнеси от прехода е било така. Но ние продавахме развойни продукти на програмисти от цял свят, които не познаваме. Те свалят онлайн и ти не знаеш дали ще им хареса или не. Каква мрежа ще направи един милион от продукт, който струва 75 долара? И то продукт, който работи. Лесно проследимо е. Няма никакви задкулисия, мрежи и тем подобни. Това е труд. Но само на нас четиримата, а и много други хора, вложили енергия и усилия, за да се случи това.
2008 г. един американски фонд инвестира в Телерик. Колко вложиха?
12,5 милиона. Мисля, че тогава оценката на компанията беше около 40 млн.
Това ли е първият момент, в който си казахте “успяхме”?
Не, не беше. Беше когато се стегнахме и станахме отбор вътрешно. Преди това имахме различни мнения за това как трябва да се развива компанията. Голямата победа беше, когато започнахме да разчитаме един на друг, да гледаме в една посока. От нея дойдоха всички други.
През 2014 г. Progress Software ви купува за доста големи пари – 260 млн. долара…
Това, което много хора може би не знаят, извън нашия кръг, е че всъщност над 350 човека от компанията са имали акции и когато е дошъл този ден да продадем компанията, много от тях са били много добре възнаградени за усилията, които те са положили през годините и това им е дало капитал и да бъдат доста по-спокойни, и да бъдат доста по-свободни да могат да създадат собствени бизнеси.
Това е едно от нещата, които аз отчитам като най-голямото ни постижение, не толкова ние какво сме постигнали. То е важно по редица причини – ти да се поуспокоиш, да си спокоен за бъдещето си, но и да помогнеш на много други хора да постигнат същото и впоследствие да създадат над 70 компании до момента от бивши колеги. Много от тях са на път да ни задминат вече, което показва, че тази школа е създала доста добра и качествена основа.
Същото прави и Академия Телерик.
Тя възникна от нуждата от хора. Беше нашият вътрешен инструмент да създаваме хора, които да работят в компанията. Тогава 2008, 2009, 2010 растяхме с по 150 души на година. Тогава това беше една голяма IT фирма. И имахме избор – или да обезкръвим някоя, защото плащахме доста високи заплати, или да създадем този талант. Намерихме модел, който е комбинацията от двете. Малко на брой опитни хора и много на брой млади хора без опит, но с правилната нагласа за учене и работа. Това даде път на хиляди хора в IT сектора.
Бившите служители имат сериозно отношение към българската икономика.
Така е. Имаме някакъв принос към успеха на тези компании и това ни зарежда.
Първата ни инвестиция беше по спомени в Бетахаус – първото споделено пространство. И то не, че тогава толкова виждахме как това ще стане голям бизнес, а просто разбирахме колко е важно да се създаде тази среда, където интересни хора да се събират и да могат да надграждат идеите си, да могат да споделят знания. И съм много щастлив, че днес те се развиват изключително добре и не само оцеляха, но и надскочиха всичко, което някога сме си представяли.
След колко милиона парите нямат значение?
Един много успял технологичен предприемач, с когото ни запознаха, когато ние си говорихме с различни фондове, тъй като ние си говорихме с доста от тях, те много активно ни преследваха да инвестират у нас, но ни много държахме да бъде фонд със сходна култура, където се харесват хората, тъй като гледахме на това като на брак, като на едно много сериозно обвързване. Знаехме, че ще има трудни моменти, затова беше важно да намерим партньор, с който да минаваме по-лесно през тези трудни моменти.
Та един от хората, с които ни запознаха, ми каза следното: “От десет милиона нататък ти си осигурен и за този живот, и за следващия, ако ги управляваш разумно, ако не ги пилееш и нямаш лоши навици и пороци. Всичко над това, приятелю, е суета”. И това на мен ми е останало запечатано в съзнанието – къде е чертата със суетата и съм много щастлив, че и аз, и партньорите ми не се променихме покрай успеха. По-скоро намерихме начин, по който целият този ресурс, който сме успели да натрупаме през годините, да го инвестираме в създаването на една добра среда тук – в подкрепа на младите компании, в подкрепа на всевъзможни инициативи в областта на образованието (което ти спомена) и някои неща, които са били изключително важни за нас, като детската ни Академия. Това е едно от любимите ми дечица.
Всички, които са свързани с този бизнес, казват, колко много сте помогнали за развитието на средата. Хората тук обаче май са по-страхливи от тези навън?
Аз ги разбирам, защото през 90-те бизнес стана мръсна дума. Хората не разбират, че предприемач е свободен човек, който дава път на идеите си, твори, има смелост да го прави. Второто нещо е, че много от хората у нас, за съжаление, оцеляват. Т.е. нагласата, и това не е отскоро, е да оцелеем. Не да се развием, не да разцъфнем. И на мен ми е много болно, че се ограничаваме и откъм мечти, и да си повярваме, че можем много повече. Нашият успех, успехът на хората около нас, всички тези стотици вече компании и десетки хиляди хора, които слагат България на световната карта във всякакви области – от “Дронамикс”, които правят карго дронове, до “Ендуро сат”, които правят нано сателити, софтуерни компании като “Пейхоук” – те се десетки примери за компании, които са изключително конкурентни на глобалната сцена и са започнати от двама човека с една смела идея, за която всички са казвали, че няма как да стане, или няма как да стане в България. Трябва да избягаме от това. Това, че винаги е било така, не означава, че от утре не можем да теглим чертата и да бъде по-различно.
Казвате, че образованието трябва да се оправи. Че няма въобще достатъчно информация как да се отнасяме към парите. Може ли това да се промени?
От позицията на гражданин, на кмет, на предприемач и без да съм кмет, до момента с доста съмишленици сме работили по подобни каузи, така че да вкараме успешните предприемачи в училищата, за да може децата да видят едни други герои – да им покажат, че може да се успее честно оттук, да ги накарат да мечтаят. Програми, които да ги накарат не само да мечтаят, но да получат и тези практически знания. Да ги съберем с някого, който да им бъде ментор, да ги научим на програмиране, да им помогнем да си стартират нещо свое – тип акселераторска програма. Възможности има много, въпросът е само да има амбиция, желание и да се знае, че това е важно. Че ако не оправим образованието във всичките му аспекти – от най-ранна детска възраст до най-късна, независимо кое е физическа инфраструктура, кое е извънкласна работа, какво се учи в клас – тук са и община, и бизнес, и родители, и държава. Това трябва да ни бъде приоритет и ако не го решим, не ни чака много хубаво бъдеще. То е в основата на всичко.
Кога и кой ви нави и ви предложи да се кандидатирате за кмет на София?
Беше постепенен процес и разговори, но в крайна сметка получих подкрепата и на трите партии – “Продължаваме Промяната”, “Демократична България” и “Спаси София” и на гражданското сдружение “Екипът на София”. Щастлив съм, че успях да допринеса в този процес да постигнем това обединение и да започнем изграждането на един отбор, с който да покажем и по-различен подход по време на кампанията, а и след това. Нещо, което е базирано не на един герой, а на отборния подход, на добрата подготовка, на добрия процес.
Първият разговор, който съм водил на подобна тема, беше 2019 г, когато от “Да, България!” ми предложиха да си помисля дали искам да бъда или не и тогава отказах. Сега се промениха много неща, по много теми ми се промениха възгледите, изостри ми се желанието да бъда част от политическия живот, разбирането защо ти трябва да бъдеш, ако искаш да промениш някои неща. Войната в Украйна помогна за едни неща, Ковид за други. Доста неща за себе си преосмислих за последните четири години и когато имаш възможност да помогнеш за нещо, което за теб е важно, а за мен е много важно ние да имаме един проспериращ, успешен град и да не се задоволяваме с „То винаги е така.“ Или „Не може повече.“. Всяко нещо – какво се случва в училище, в градската среда, в който е да е контекст, то формира мисленето на хората какво е възможно. И за мен това е продължение на каузата и на битката колко много можем.
А от лидерите Кирил Петков ли ви потърси?
И с Кирил съм водил разговори, и с Борис, с когото се познаваме от доста време, така че не е имало превес на една от партиите.
След като вашата кандидатура беше обявена, започнаха атаки.
Нормално и очаквано в нашата политика. Човек не бива да се захваща с политика, ако няма правилната мотивация. В правото са си хората да се притесняват от темата ДС. Много неща са направени неправилно в този криминален преход, но това не е моят случай. Дядо ми се е пенсионирал през 74-ата – преди да съм роден. Почина през 1992 г. Аз го помня като скромен човек, който нямаше служебна кола и си отиде с един апартамент. Спомням си и какво ми говориха баща ми и дядо ми – че трябва сам да се оправяш, че трябва да си отговорен към хората. Да бъда съвестен във всичко, с което се захващам. Но първото нещо винаги беше да бъде независим и да мога да се оправям сам.
Не съм знаел като малък какво е причинявал комунистическият режим. Това не беше застъпено в учебната програма. Но това, което ме притеснява е с лека ръка, се говори за нов Народен съд, разстрели, тричане, Беляне. Не е това начинът, по който трябва да работи едно демократично общество, каквото бихме искали да направим за децата ни.
Има и други критики – че не сте подготвен, че не сте политик.
То няма много добре подготвени хора да са политици в България. Коя партия разполага с хора, които са учили да са политици? Но предишните успехи доста добре предсказват доколко е вероятно да има и следващ успех. Това, което много хора подценяват, е ролята на доброто управление, на мениджмънта. Всеки смята, че това нещо е лесно и други характеристики предопределят дали ще успееш или не. А управлението на хора и на процеси е доста сходно, има и своите специфики. По никакъв начин не искам да остане някой с впечатлението, че управлението на бизнес е същото като управлението на една институция. При институциите отговаряш за всички хора – за тези, които те харесват и за тези, които не те харесват, за тези, които са гласували за теб и за тези, които не са гласували за теб. Ти трябва да служиш много отговорно на всички, т.е. ти трябва да влезеш в публичната длъжност с идеята, че ти служиш на всички тези хора.
Аз се занимавам от много години с публична дейност, която изисква да се работи с хора, върху които нямаш контрол. И ти трябва да намериш път тези хора да се обединят и да отидат към някаква обща точка.
Това, от което светът има нужда, е от повече обединение. Много сме разделени на всякакви теми, много са поляризирани обществата и това, от което светът има нужда, е събиране на тези различни хора, различни идеи, да има диалог, за да видим кои са нещата, които ни обединяват.
В какво съм добър? Мисля, че съм добър именно в това – добър слушател съм, искам да разбера другите хора и обичам да събирам различни мнения в нещо, което да ни обедини, да покаже коя е общата точка, към която да се стремим и да фокусираме тази енергия в постигането на общата ни цел.
Обичам да работя с хора и да помагам на хората, които са по-млади от мен, да станат по-добри от мен в дадена област, където аз съм натрупал експертиза. Да пробия дебелия лед и после те да ме надскочат. Това е нещото, което ми дава огромен заряд.
Как ще помогнете на софиянци? Какво може да обещаете със сигурност?
Това, което мога да обещая, са неща, които са изцяло в мой контрол. Първото и най-важно нещо е, че аз няма да злоупотребя с публичен ресурс. Второто нещо, което мога да обещая, е че няма да взема нито един лев от общината. Коригирам се – бих взимал един лев на месец, докато съм кмет, и останалата част от заплатата си бих я давал за проекти, които идват от гражданите, за каузите на кварталите. Третото е да бъда отчетен – и аз, и всички хора, които са пряко назначени от мен като заместник-кметовете, да бъдат прозрачни за всичко, което се прави и това да бъде основна тема в отношенията ни с гражданите – те да знаят как се разходва публичният ресурс, да знаят по какво се работи, да знаят докъде сме, ако има проблеми и защо. Това са неща, които мога да обещая.
Има много неща, които могат да се изсветлят, въпросът е да има желание. Това, което за нас би било важно като екип и това е една от ключовите точки, е да сме много по-близо до гражданите и до бизнеса. Така, че те да са наясно с намеренията на общината във всеки момент и да бъдат участници в процеса по вземане на решения, в ангажирането на тези общности, за да имаме възможност да вземаме по-добрите решения. В момента община София не е най-прозрачната институция, тя е една от по-непрозрачните общини в България.
Софиянци се вълнуват от Витоша. Кога ще е достъпна отново планината?
Оптимист съм, че може да се намери решение за лифтовете на Витоша и за един мандат софиянци да могат отново да се възползват от лифтовете на планината, която е прекрасна за целогодишен туризъм. Има предпоставки да го решим и ще ни бъде една от централните теми. Настоящото положение е престъпление.
Как си представяте тази трансформация на училището, за която говорите?
Ако има едно място, откъдето да започне подобрението на градската среда на квартала, то да започне от училището. Там да бъде оправена улицата, там да бъде оправен тротоарът, там да се сложат камери, за да бъде сигурно, там Общинска полиция сутрин и вечер, когато децата влизат и излизат, да бъде на място, за да пази. Там да направим хубава градинка и спортни съоръжения. И гражданите, живущите наоколо, да участват в този процес, за да го пазят. Защото, когато участваш в нещо, ти си много по-чувствителен за това то да бъде опазено. Да се даде място на децата, където да могат да творят. Да им създадем една по-приветлива среда, защото тя оформя мисленето на децата. Да им създадем хубави съоръжения за спорт. После да минем към оформянето на поне едно по-голямо пространство като зелен оазис на всеки един район.